Несъществуващата вече улица "Златарска"

Текстът е публикуван в общинското списание "Сердика", книга девета и десета от 1940 г.

Димитър Шишманов

Тези откъси са печатани на немски език в сп. "Deutsche Balkanzeitung" през 1915 г. Предаваме ги по превод на редакцията като ценни впечатления от града за дните в навечерието на Световната война.

Като свърнете от улица „Търговска“ в задънената „Улица на златарите" мъчно можете си представи, че се намирате само на няколко крачки от шумния поток на центъра. Тук, сякаш, времето дори минава по-бавно и неодушевените предмети имат по-значителен и по-тежък изглед. Особен дух владее всъде наоколо. Глъчката на съседните големи улици прониква тук, но заглушена, усмирена.

Там, в центъра, животът тече бърже, но безпокоен и фалшив е блясъкът, който го краси.

А тук царува дълбокият мир на развалините. И неволно човек пристъпя към странните малки дюкянчета на златарите с по-бавна и отмерена крачка, сякаш се приближава към някой побелял старец, прегърбен от изпитанията на живота.

Тия дюкянчета са сгушени в нишите на дебелата полуразрушена стена на една средновековна крепост. На много места по фасадата по стената мазилката е паднала и от разкрития градеж личи, че някога тук се е издигала галерия с аркади. Тези аркади са били направени от тънки, светло-червени тухли, споени с твърд като камък хоросан. Сега те са преградени отпред и във вътрешността на стената са се образували малки сводести подслони. Над вратите зеят четвъртити прозорчета, запречени със здрави, но вече ръждясали решетки. По стената тук-таме са забити дебели железни куки, чието предназначение сега никому не е известно.

Никъде никакво украшение. Всичко е настръхнало и мрачно. Дори онзи, който не познава историята на стената, лесно може да разбере, че тя е била издигната, за да запази никакво съкровище. И днес още, макар да е само развалина, тя изглежда като пазач, унесен в блян.

Може би развалината бленува за старо време, когато София се наричала „градът на седемте улици", когато в стените й живял бейлербегът на целия Балкански полуостров, когато градът имал 15 църкви и 50 джамии и напомнял на пътешествениците за Падуа. Тогава до самите развалини на златарската улица се намирало голямото тържище на златарите с мраморната му чешма, заобиколена със столетни дървета. А малко по-нататък, в дома на великия сердар Махмуд паша, съдовете с вода били така добре прикътани на сянка, че дори през лятото се покривали с лед.

Спомнят си старите стени, че малко по-далече се издигал керван-сараят на Синауш паша, гдето можели да бъдат настанени дори до 500 коня. Спомнят си те с копнеж за дните, когато съставяли част от Дома на сукнарите, — една грамадна четвъртита сграда с оловен покрив и с куполи, — гдето дубровнишките търговци струпвали скъпоценните си пъстроцветни платове, копринени изделия и венециански филиграни. В тая част на града се намирала също и една прелестна малка джамия, чиято слава се носела надалеч, заради леко и грациозно извития й покрив, изработен и позлатен с изтънчен вкус от българските занаятчии.

По чудо запазени досега, тези огромни стени сякаш съзнават, че са безвъзвратно осъдени и очакват мрачни и неми да удари и техният час.

Единствените същества, които те търпят край себе си, са няколкото златари, които и днес още работят под аркадите им.

Тия златари приличат на работилниците си.

Седнали, с кръстосани нозе върху извисения дървен под, те едва дигат глава, когато пристига някой случаен купувач, привлечен от стоката, която са изложили в кутийки в джамлъка на входа. Те не искат висока цена за украшенията си, не се губят в безкрайни пазарлъци, но често пъти не желаят да разберат, какво точно е харесал купувачът и вадят от скривалището някой съвсем друг накит. А когато им се обърне внимание, че са сгрешили, почват отново да търсят, пряко воля, и като намерят най-после желания предмет, потъват в размисъл и неочаквано отговарят отсечено:

— Не е за продаване.

Тръгне ли купувачът да си отива, те го следят с навъсени очи, мърморят през зъбите някакви неразбрани думи, отново сядат и без да бързат, потънали в мълчание, пак подкачват работата си.

До тях са разхвърляни безредно сечивата им. Сигурно и бързо, без дори да дигне очи, златарят намира всяко нещо, което му трябва, и работи с движения, тъй ситни и отмерени, че понякога едва се забелязват.

Малка печка, три-четири глинени съда и едно духало служат за разтопяването и позлатяването. В желязна чиния са наслагани късчета сребро, които ще се обърнат в малки, кръгли и блестящи пластинки за обеци. Край печката са нахвърляни безразборно тънки клещички със странна форма, с дълги зъбци, които служат за извиване на сребърното влакно, а между тях лежат маши и златарски ножици.

Върху низка поличка са наредени полусчупени кафени чашки, в които бляска златна вода. А край всички сечива са нахвърляни в куп сребро на кюлчета и тел, стари монети и тънки златни листа.

С тия първобитни средства, с помощта на тия прости сечива, останали от друг век, златарите изработват филигранните си накити: брошки, които приличат на снежни звездици, иглянки, които напомнят редки ориенталски цветя, съвсем малки пантофки, нежни, сякаш ще ги обуват елфи, обеци, които наподобяват дребни бели рози.

Всички тия накити изглеждат вече много стари, дори и когато току-що са привършени. Защото приличат на хилядите обеци, иглянки и брошки, които са били изработвани в продължение на стотици години под същите тия сводове, още по времето, когато е бил изграден Домът на сукнарите и когато пред него се е простирала златарската чаршия.

Затова, макар развалините на старата сграда да са тромави, а филигранните накити нежни, между тях има тясно родство. Когато човек се радва на накитите, чувствува, че тези украшения не могат да се изработват никъде другаде, освен в тия полуразтурени сводове, пълни със спомени.