Има една стара максима в политиката, която казва, че понякога трябва да направиш крачка назад, за да се засилиш за скок. Ако разглеждаме оставката на Румен Радев само като бягство, рискуваме да подценим амбицията на човек, който никога не е крил желанието си да управлява реално, а не просто представително.
Втората хипотеза за събитията от тази вечер е, че това не е край, а брутално начало. Началото на политическия проект, за който се шепне от години – "Трети март" или както и да бъде кръстен, с цел пълна промяна на политическия модел.
Нека погледнем реалността през очите на Радев. След промените в Конституцията, направени от "сглобката" на ПП-ДБ, ГЕРБ и ДПС, президентската институция беше кастрирана. Тя се превърна в "златна клетка". Президентът вече не може да посочва свой служебен премиер, не може да контролира службите през служебната власт, не може да оказва реално влияние върху процесите. Той е просто фигурант, който подписва укази и произнася речи на национални празници. За човек с егото и военната дисциплина на Радев, това е непоносимо.
Оставката в този момент е стратегически ход "Ва банк". Напускайки президентството, той къса оковите на надпартийността. Вече не е длъжен да бъде обединител на нация, която е дълбоко разделена. Вече може да бъде лидер. Социологията от месеци показва огромен вакуум – над 60% от българите не вярват на нито една от парламентарните партии. Те търсят "силна ръка", търсят спасител, който да измете корумпирания елит. Радев знае това. И знае, че ако остане в президентството до края на мандата си, ще потъне заедно с институцията, обезличен и маргинализиран.
Като хвърля оставка сега, той се позиционира като жертва на статуквото и едновременно като единствената алтернатива. Планът е прост и дързък: незабавно създаване на партия, явяване на предсрочните избори и използване на вълната от обществено недоволство, за да влезе в парламента не като балансьор, а като премиер или лидер на най-голямата сила. Това е опит за "Орбанизация" на България – консервативен, патриотичен проект, който да смени либералния консенсус.
Този сценарий обаче крие огромни рискове. Радев излиза на терен, който не познава. Парламентарната политика е блато от интриги, където генералските пагони не важат. Срещу него ще се изправи цялата медийна и икономическа мощ на Делян Пеевски и Бойко Борисов. Те го чакат там. Ако тази оставка е опит за политически щурм, то ние сме на прага на най-жестоката и кална предизборна кампания в модерната ни история. Въпросът е дали Радев е новият де Гол, който се връща, за да преучреди републиката, или е просто поредният проект на политическото инженерство, който ще катастрофира в стената на реалността. Едно е сигурно – скуката свърши.