МАТ В ТРИ ХОДА: ЗАЩО РАДЕВ БЯГА ТОЧНО СЕГА?

Тази вечер станахме свидетели на събитие, което ще бъде записано в учебниците по история не като акт на достойнство, а като учебникарски пример за политическо изнудване. Оставката на Румен Радев изглежда шокираща само за онези, които са гледали повърхността на политическото блато през последните две години. За всеки, който следи подводните течения обаче, това оттегляне е логичният завършек на една дълга и мъчителна агония на институцията. Нека си го кажем честно – президентът не си тръгва, защото е уморен или защото е решил да даде урок по морал. Той си тръгва, защото беше притиснат до стената по начин, който не му остави друг полезен ход освен бягството.

За да разберем защо това се случва точно сега, през януари 2026 година, трябва да спрем да гледаме към прожекторите и да погледнем към сенките. Голямата, невидима причина за тази оставка носи името на страха. Страхът не за собствената кожа, а за хората, които години наред оперираха от името на президентството – така нареченият „Път на Копринката“. Публична тайна в София е, че по време на служебните правителства, назначавани от Радев, определени икономически кръгове около неговите секретари и съветници овладяха ключови сектори на държавата. Енергетика, митници, назначения в МВР – това бяха лостовете, чрез които се акумулираше не само власт, но и сериозен финансов ресурс.

Проблемът на Радев е, че тази информация никога не е била тайна и за неговите опоненти. Тандемът, който реално управлява държавата днес – симбиозата между ГЕРБ на Борисов и фракцията на ДПС около Делян Пеевски – разполага с пълен контрол върху прокуратурата и специалните служби. Досиетата, съдържащи доказателства за злоупотреби в президентската администрация, стояха „на трупчета“. Те бяха държани в чекмеджетата като зареден пистолет, насочен към "Дондуков" 2. Докато Радев имаше някаква международна легитимация, спусъкът не беше натиснат.

Но геополитическата карта се промени. С влизането на Доналд Тръмп в Белия дом и смяната на приоритетите във Вашингтон, чадърът над българските „борци с корупцията“ беше свит. Новата американска администрация работи транзакционно – те търсят хора, които вършат работа, а не морални стожери с неясна ориентация към Изтока. Пеевски и Борисов успяха да се позиционират като прагматичните партньори. Радев остана изолиран. В момента, в който международната му защита падна, вътрешният натиск стана непоносим.

Хипотезата, която днес изглежда най-вероятна, е че сме свидетели на сделка. Оставката е цената на свободата. Вероятно ултиматумът е бил прост: или тихо оттегляне и отваряне на пътя за пълно овладяване на властта от статуквото, или показни арести на най-близките хора до президента, последвани от унизителен импийчмънт. Радев избра по-малкото зло за себе си. Той капитулира.

Трагедията на тази ситуация не е в личната съдба на един генерал. Трагедията е в това какво следва за България. С оттеглянето си Радев предава ключа от държавата на същите хора, срещу които вдигна юмрук преди години. В капана на новата Конституция, следващият служебен кабинет ще бъде назначен по списък, одобрен от Пеевски и Борисов. Изборите, които ни чакат, ще бъдат организирани от МВР, което е под техен контрол. Оставката на Радев затваря цикъла. Това е финалната победа на "Магнитски" над държавността, маскирана като доброволен акт.