Култът към личността и българското измерение на това явление

Култът към личността

„Култът към личността в България пристигна със самолета, с който дойде Георги Димитров. За огромното мнозинство от нашия народ той не бе израз на фанатична почит или страстна вяра, а на СТРАХ. За много хора произнасянето на думите „нашият любим учител и вожд, бащата на цялото прогресивно човечество, другарят Сталин“ беше нещо като ваксина срещу терора. Когато говорим за боготворене на хора, за „култ към личността“, трябва категорично да запишем това явление като заслуга единствено на комунистическата власт. Като изкуствено отгледан феномен без корени в историята на народ, който е създал богомилството, великото учение на съмнението, народ, който винаги се е съмнявал във всичко, от Бога до пъдаря, и който се е прекланял единствено за да се самосъхрани.“

Из „Задочни репортажи“ – Г. Марков

Култът към личността – изолирано тоталитарно явление или вечно движеща се обществена субстанция, завладяваща примитивните умове с комбинация от власт, окови, страх, идеология и архетипи? Какви са неговите проявления в България? Откъде произлиза и как приключва? Единствено при диктаторски режими ли вирее? Как можем да се застраховаме от повторното му избуяване?

Под „Култ към личността” при социализма разбираме легитимиране на господството чрез харизмата на Вожда. Комунистическото бъдеще става видимо за всички чрез „лика на вожда”. Господството се основава на подчинението, а не на насилието; на доброволния отказ от свобода, а не на отнемането ѝ. Покорство - като ритуално „следване на мелодията” в марша на великата епоха.