propaganda.БГ

Обръщаме внимание на ключова подробност: Честото споменаване на "Април" (1956) и конгресите (Х, XI, XII) маркира периода на пълна доминация на Тодор Живков.

Текстът: "Априлска линия" (реферираща към десталинизацията, но и към укрепването на Живков).

Подтекстът: Легитимация на режима чрез свързване на партийните конгреси с прогрес (космонавти, строежи) и памет (9 септември)

Митът за саможертвата (Martyrdom): Плакатът за 1923 г. (Гео Милев) използва езика на трагедията. Тук не става дума за победа, а за кръв, която легитимира властта. Това е типично за българската историческа памет, която често героизира загубата като морална победа.

Телеологията на прогреса: Плакатът с релсите и ракетата (60 години СССР) е брилянтен пример за визуален разказ. Той казва: "Всичките ви усилия днес (полагането на релси, тежкият труд) водят директно към звездното бъдеще". Това е обещанието за "Светлото бъдеще", което оправдава лишенията в настоящето. 

Нека разкодираме не просто формата на буквите, а тяхното "политическо поведение". В НРБ (Народна република България), особено през 70-те и 80-те, шрифтът не е просто средство за предаване на текст – той е интонация.

Художниците от онази епоха (много от тях от прочутата българска плакатна школа) често нямат достъп до западни каталози с шрифтове (като Letraset), затова те рисуват буквите на ръка. Това превръща всеки надпис в уникален "летринг" (hand-lettering), който носи скрито послание:

1. "Бетонният Гротеск" (The Concrete Grotesque)

Функция: Излъчване на непоклатима сила, индустриализация и вечност на Партията.

        Плакат "XII конгрес" с крановете - Вижте масивния, удебелен безсерифен шрифт (sans-serif) долу. Той е тежък, плътен, без никакви декорации. Буквите са като бетонни блокове. Това е шрифтът на "строежа". Той казва: "Ние не обсъждаме, ние градим."

        Плакат "XXV на КПСС": Тук червените римски цифри са превърнати в архитектурен фундамент. Те не са просто цифри, те са пиедестал. Шрифтът е геометричен, симетричен, тоталитарен. Няма място за човешка грешка или мекота.

Този тип шрифт замества сталинския барок от 50-те. Вместо орнаменти, имаме чиста геометрия. Това е визуалният език на План-графика – суров, мъжки, технократски.

2. "Соц-Поп" и Диско Естетиката (The Soc-Pop Aesthetic)

Функция: Опит на режима (особено по времето на Людмила Живкова) да говори на езика на младите, да изглежда модерен, динамичен и "западен", но със съветско съдържание.

        Плакат "1976 / 1956 - Април": Това е най-яркият пример. Вижте цифрите! Те са триизмерни, с цветни контури (outline), напомнящи на неон или на обложка на диско плоча от 70-те (Boney M или ABBA). Използва се шрифт от типа "Avant Garde" или модифицирана геометрична антиква.

        Подтекст: Чрез този шрифт властта казва: "Социализмът не е сив. Социализмът е шарен, весел и гледа към бъдещето." Това е визуална манипулация – обличаш строга партийна догма (Априлския пленум) в опаковка на бонбон.

3. Литературният Сериф (The Literary Serif)

Функция: Придаване на историческа тежест, трагизъм и емоционална дълбочина. Използва се за памет и мъченичество.

        Плакат "Септември 1923": Тук типографията е коренно различна. Използва се елегантен, тънък серифен шрифт (напомнящ Garamond или Trajan). Защо? Защото цитират поезия (Гео Милев). Шрифтът трябва да изглежда като изваден от книга или изсечен върху паметник.

        Плакат "9 IX 1944": Датата горе е изписана с класически шрифт с деликатни серифи в златисто-кафяво. Това внушава "Златния век" или свещената дата в календара. Серифът тук играе ролята на църковнославянски шрифт в светска религия – той сакрализира датата.

4. Футуристичният Минимализъм (Futuristic Minimalism)

Функция: Научно-технически прогрес, космос, кибернетика.

       Плакат "9 май - тръбачът": Шрифтът е "Хелветика" (Helvetica) или неин източноевропейски аналог. Той е неутрален, чист, безличен, интернационален. През 80-те години българските дизайнери масово използват този стил, за да покажат принадлежност към световния дизайн (Швейцарската школа).

        Плакат "1944-1984": Цифрите са фини, тънки, машинни. Това е естетиката на "Електронно-изчислителните машини" (ЕИМ), с които България толкова се гордееше тогава.

Ако погледнете тези плакати заедно, ще видите "типографската шизофрения" на късния соц:

    С едната ръка държи тежкия чук (бетонните шрифтове на Конгресите).

    С другата ръка се опитва да хване диско топката на Запада (заоблените, цветни шрифтове на 1976).

Българските плакатисти (като Стефан Кънчев, Димитър Тасев, Людмил Чехларов) са били гениални в това да "вкарват" западна модерна типография в най-скучните партийни поръчки. Те са използвали формата на буквите като своеобразна съпротива или поне като бягство от сивотата.

Плакатът "1922-1972 ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ СССР" е коренно различен от "лилавата психеделия" (50 години), която обсъдихме преди малко, въпреки че са за един и същи юбилей (1972 г.).

1. Визуален език: Това е класически късен модернизъм. Художникът е премахнал всичко излишно – няма работници, няма знамена, няма патетика. Има само посока.

2. Символика на "Лъча": Червеният триъгълник играе двойна роля:

   • Пътят: Историческият път на СССР от 1922 до 1972 г. е представен като прав, непрекъснат възход.

   • Острието: Формата внушава пробив, динамика и устрем към бъдещето (към звездата).

3. Бялото пространство: Огромното бяло поле около фигурата говори за увереност. Властта вече не чувства нужда да крещи или да претрупва пространството с лозунги. Самото присъствие на червения цвят е достатъчно послание.

Това е пример за "интелектуална пропаганда" – тя разчита на зрителят мигновено да разчете кодирания символ (червения клин), препращащ още към ранния руски конструктивизъм (Ел Лисицки и неговия "Клин червеним бей белых").